Коментар: Играта на БКП (17 години от 4 февруари 1997-а)
Когато през зимата на 1996-97-а БСП начело с Виденов и след това с Георги Първанов катастрофира по ужасяващ за партията и най-вече за България начин, си мислех – и не само аз, че комунистите няма да видят власт поне две петилетки, а след това вече въпросът има ли място за комунизъм в България просто вече няма да съществува. Не познах.
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
На 4 февруари се навършват 17 години, откакто за първи и единствен път в историята българските комунисти признаха, че са се тотално провалили. Това стана под натиска на хората и с твърдата решимост на един току-що избран президент – Петър Стоянов – да се противопостави на опитите за реанимация. Удивително е как времето и пропагандата трият паметта като гумичка буквите в детска тетрадка. 17 години след събитията тогава продължават опитите историята да бъде пренаписана – и колкото по се отдалечаваме, толкова по фалшификаторите добиват увереност, че могат да го правят. Днес малцина си спомнят ужаса от онези мразовити дни, когато една заплата едва стигаше за две-три кила сирене и няколко хляба. И ги нямаше. Жан Виденов, Георги Първанов, Румен Гечев, Румен Овчаров, цялата БСП причиниха това на България.Само това да беше, тези хора трябваше да са завинаги вън от политиката. Но не. Георги Първанов беше два мандата президент, Румен Овчаров стана още веднъж министър и сега е в борда на „Лукойл – Нефтохим”, а Румен Гечев е отново депутат. Сега, през 2014 година. Жан Виденов сал беше натирен от политиката, а пропагандата го превърна почти в светец, в мъченик на правдата. Масово хората днес смятат, че той е бил наивен, но честен, което казва много за начина, по който българите мислят за политиката. Те могат да си представят, че един политик може да бъде честен, но това задължително върви с глупав. Умен и честен политик българите не могат да си представят. Не е било. Дали е бил глупав или пък умен и злонамерен, резултатът от Жан-Виденовото управление не подлежи на коментар. Той съсипа всичко. Благодарение на неговата и на неговите съратници, голяма част от които продължават да са фактори и днес, политика България се раздели с огромна част от суверенитета си.Международният валутен фонд и кредиторите на практика поеха управлението, фалираните от комунистите банки бяха продадени на безценица на чужди, които сега свалят по три кожи от българите, и спестяванията на огромен брой хора бяха занулени. Разбира се, и кредитите на някои хора, точно определени.Позитивното от цялата работа беше, че българите осъзнаха, че трябва да свалят комунистите и го направиха – и повечето хора узряха за европейския избор. Днес ние сме склонни да се оплакваме и да подценяваме членството в Европейския съюз, но ако тогава България не беше направила решителните крачки, днес щеше да е много по-зле. При цялата разюзданост и цинизъм на върхушката, които са безспорен факт, не ми се мисли какво би било, ако не бяхме в ЕС. Но работата остана недовършена. Ако трябва да се изразя оптимистично – беше наполовина свършена. А беше наполовина свършена, понеже тези, които след катастрофата през 1997-а пратихме във властта, се побояха – или не можаха, това е без значение – да удържат моралното превъзходство над комунистите. Овъргаляха се и станаха като тях. А в ситуация, в която всички са омърляни, комунистите почти винаги изглеждат като по-малкото зло. И те се възползват. Нито веднъж през тези 17 години не спечелиха избори убедително, но два пъти съставяха правителство и задкулисно продължиха да управляват. Както и сега.Разбира се, от историческа гледна точка играта на комунистите е обречена. Те в края на краищата или ще се променят, или ще изчезнат. Но цената за това е висока. Съсипан живот за няколко поколения и два милиона емигранти.
И морална развала, която не е сигурно дали докрай ще можем да излекуваме.
Оставете коментар