Треньорът на „Гладиатор“ Христо Михалчев: В залата децата разбират разликата между реалната битка и на компютъра

Христо Михалчев е главен треньор на клуба по таекуондо Гладиатор в Дупница, който в последните години се очертава като един от най-добре работещите в олимпийската версия. Гладиатор е създаден през 1988 г. от треньора на Михалчев – Евгени Тодоров, световен шампион за ветерани няколко пъти. Христо е в клуба от първия ден на създаването му, а след края на кариерата си започва треньорска дейност. До 1997 година Гладиатор е член на другата таекуондо федерация – неолимпийската ITF, но след като Михалчев става треньор, дори още незавършил Националната спортна академия, решава че е по-добре да преминат в олимпийската WTF. През миналата година (2016 г.) възпитаниците на клуба спечелиха над 90 медала от държавни и международни състезания, включително от европейски първенства за кадети и юноши. При най-малките Александър Джорджев (до 55 кг) триумфира в Букурещ, а брат му Митко (до 68 кг) бе с бронз от Грозни при юношите до 21 г. Преди малко повече от 20 дни пък двамата спечелиха съответно злато и сребро на турнира от най-висока категория в таекуондото "София оупън G1" в столицата. Как обаче се стига до такива резултати, какви са амбициите на състезателите му и каква е философията на треньора за развитието на клуба и за дисциплинирането на младото поколение, разкри самият той пред Viasport.bg.

– Как се развива "Гладиатор" и колко деца и младежи има в него?

– Може да се каже, че сме достигнали тавана на развитието ни в Дупница. Водим тренировки във всички детски градини, където те са под формата на игри, гимнастика и най-елементарни неща от таекуондото. Там ние пресяваме и избираме най-талнтливите деца. Следва разговор с родителите и така успяваме да привлечем малчугана в клуба. Точно така ние намерихме и Александър Джорджев (б.р. един от Спортните таланти за 2017 г.)  – от детската градина. След това той продължи да тренира с по-големите и вече започна да бележи първите си успехи, макар и само на 14 години. В клуба ни имаме над 200 деца от детските градини, но тях не ги броим за състезатели, тъй като там се гледа масовост, а тренировките нямат състезателен характер. Иначе имаме 2 зали в Дупница, в които се занимават повече от 100 деца. Имаме 4-ма треньори на място. Наскоро регистрирахме и филиал в София – в „Дружба – 1” в културния дом до езерото. Той функционира от 1 година и имаме в него около 20 деца. Този сезон за пръв път имахме състезатели от него в международния турнир „София оупън”, който завърши преди около 20 дни.

– На колко години са най-малките деца в клуба?

– Границите са много абстрактни, тъй като, както казах вече, водим занимания в детските градини, но едва ли можем да ги наречем точно тренировки. Иначе в залите ни приемаме деца от първи клас и се води по-сериозна подготовка.

– Лесно ли убеждавате родителите, че детето им трябва да започне да тренира таекуондо или някакъв друг спорт, а не да ходи на уроци по математика или пиано например?

– Всяко дете е различно. На едно му харесва да ходи на уроци по пиано, на друго – да спортува. Всяко си е уникално. Аз като родител бих насърчил моето дете да се занимава с каквото то си избере, на сила не става. По-скоро ние можем да покажем на малчугана красотата на нашия спорт и то да се запали по него. Това е по-правилното, отколкото да убеждаваме родителите. Иначе нашия спорт учи на дисциплина. Всички си мислят, че ако децата им тренират боен спорт ще са агресивни, но е точно обратното. Те си изкарват негативната енергия в залата. До сега нямаме състезател, който да тренира при нас и да започне да се бие на улицата или да стане агресивен. Напротив, нашите спортисти всичките са дисциплинирани. Нямат много свободно време да се шляят по улиците, тъй като когато си отдаден на спорта, трябват много тренировки и отдаденост. Не стоят постоянно пред компютрите. Според мен това са предимствата на спорта въобще.

– Как според вас можем да откажем децата от седенето пред компютъра, още повече, че доста от игрите в интернет са с убийства, насилие? Как малките да се научат да разграничават виртуалното от реалното?

– Първо всичко в границите на нормалното не е лошо. И аз не съм голям привърженик на интернет игрите, но синът ми играе. Въпросът е да не се прекалява с времето пред компютъра. Колкото до виртуалността и реалното – например, когато детето дойде в залата, разбира че един удар носи болка и трябва да внимава какво причинява на другите. Докато на компютъра няма как да го разбере и понякога се стига до големи неприятности.

– Често се случва родителите да са недоволни от оценките на детето си в училище и да обвиняват за това спорта, тъй като в тренировките се губи време за учене. Следите ли успеха на вашите възпитаници?

– Задължително. Дори някои от наказанията при нас са свързани с учебните предмети. Това, което им е най-тежко, дори повече от 20 обиколки на стадиона, е да пишат есета на спортна тема, когато се провалят с дисциплината.   

– При вас тренират много деца, на различна възраст и с различен характер. Как успявате да ги укротите и да ги накарате да спазват дисциплина и да са усърдни в заниманията?

– Ако може цялата им енергия да се канализира в една цел, както примерно при Александър Джорджев е да отиде на олимпиада и да спечели медал, те си преследват мечтите и са сериозни. Нямат много време за други неща. В бойните спортове пък нямаш много възможност да не си съсредоточен и дисциплиниран, защото едно невнимание и получаваш удар. Освен това можеш да се контузиш доста сериозно.