Дупница ще чества 138-години от Освобождението си

Утре в 10.30 часа ще бъдат поднесени венци и цветя на паметната плоча на опълченците от Дупница, участвали в боевете на Шипка (пред Дом на техниката). Веднага след това, ще бъдат поднесени венци и цветя и на паметната плоча на майор Орлински. Поводът е 138-годишнината от освобождението на Дупница от турско робство.

Няколко месеца, които определиха бъдещето на Дупница

Според различни източници, Дубница, както е името на града тогава и което остава в редица документи до края на 19-ти век, та дори и няколко години след това е град, с население от около 7000 жители преди Освобождението. Тук една съпоставка със съседните градове -Самоков около 6000 жители, Горна Джумая около 5000 жители и Кюстендил около 6000 жители сочи, че Дупница е бил най-населен, като няколко години след Освобождението, дори е бил и сред 10-те най-големи града в Княжество България. В своите „ Спомени из робското минало на Дупница“ Никола Лазарков пише: „От близо 7000 жители две трети са турци около една трета българи , евреи една двайста, 100 цигани и 15-20 семейства цинцари и гърци.“ Димитър Бисеров, в своите записки споменава, че преди Освобождението в града е имало около 1500 здания от които 464 дюкяна, 5 хана, 3 бани, 11 воденици, 1 телеграф, 1 съдница, 11 джамии, 1 синегога, 2 църкви, 7 училища, а останалото са къщи. Различни източници показват, че въпреки многолюдното си население за това време, Дубница не се е отличавала с някаква особена архитектура, липсвал е градоустройствен план, а повечето къщи са били едноетажни и схлупени. Българското население е обитавало главно двете махали Хисаря и Вароша. Първата е около сегашното училище "Евлоги Георгиев", а втората от Наковия мост по поречието на Джерман до църквата Св. Никола. Осветление е имало само по Чаршията от лоени свещи, а по-късно от газени лампи. В махала Хисаря са двете български училища и църквата Св. Богородица, а във Вароша са били хановете. Турското население е обитавало сегашната централна част. Така е изглеждала Дупница дни преди настъпването на новата 1878 година.

По това време 4-ти улански Харковски полк от руската армия пристигнал в Радомир, за да охранява пътищата към Кюстендил и Дупница. Самоков вече е освободен от войските на ген Виляминов и пътя към Югозапада бил отворен. Турската многохилядна войска, започва да се изтегля, първо от Дупнишко след това и от района на Кюстендил. През нощта на 27 декември, стар стил или 7-ми януари нов стил, с кервани и коли близо 5-хилядното турско население на Дупница напуска града, следвайки и армията. Така точно в навечерието на 1878 година турският квартал на Дупница/около днешния център/ се изпразва. В града, за да не се допусне безвластие се учередява Общоградски комитет и временна полицейска администрация. На 2 януари, стар или 14 нов стил в града влиза ескадрон от легендарния 4-ти Мариуполски хусарски полк. Ескадрона е командван от майор Иван Павлович Орлински, който е считан и за освободител на Дупница. Руските окупационни власти запазват статута на града от миналото като окръжен град, част от Софийска губерния. Междувременно е подписано, на 19 януари, Одринското мирно споразумение и руските войски спират настаплението. Така съседния Горна Джумая остава под турски контрол и затова неговите жители пишат молба: В молбата се казва: „Ваше Превъзходителство, Долуподписаните пратеници от страна на българското население на Дупнишка Джумая с настоящето смирено наше прошение смеем да помолим Ваше Превъзходителство да благоволите да се помогне колкото се може по-скоро на незавидното положение на отечеството ни, което се забавиха досега да вземат доблестните войници на Негово Величество Всерусийския цар и български освободител. Турците се върнаха в огнищата си и правят всякакви грабежи, убийства и насилства, каквито може да си позволи само грубият азиатски фанатизъм. Като представяме тази наша просба, с надежда сме, че Ваше Превъзходителство няма да ни оставите без многопотребната ни в тези обстоятелства помощ, така да се завърнем и зарадваме нашите съотечественици в Дупнишка Джумая .” За целта се сформира отряд в състав: три батальона от 124–ти пехотен полк, два ескадрона от Мариопулски хусарски полк, един взвод от 4-ти Донски казашки полк и четири оръдия от Осма конна батарея на 31-ва артилерийска бригада под общото командване на флигел-адютант подполковник граф Щакелберг . На 8 февруари 1878 г. отрядът се съсредоточава в град Дупница, след три дни потегля за Горна Джумая. Командир на авангарда е майор Иван Павлович Орлински. През март се провеждат избори за окръжен съвет – градски и съдебен. За кмет на Дупница е избран Величко Хаджиангелов. След подписването на Сан Стефанския мирен договор на 3 март, много българи от Македония се заселват в Дупница. На 18 юли е подписан Берлинският договор, който ревизира Сан Стефанския и според него Дупнишка околия остава в Княжество България с административен център Дупница. Горна Джумая обаче остава под османско управление. Това прави дупнишка околия погранична с османската империя, нещо което ще се отрази в развитието на града, защото последва масово прииждане на бежанци от Горно Джумайско. За тези събития пише и Константин Иречек „ Руско-турската война направи тук големи промени . Дупнишките турци народ много фанатичен масово се изсели в Джумая, а обратно тамошните българи се пренесоха в Дупница, която стана център на погранична околия“. Така Дупница отново нараства на население което за 17 години след Освобождението през 1895 година възлиза на 8416 жители на града и над 45 хиляди за цялата околия.