3-ти март за много българи е само поредният почивен ден!

Какво е за българите 3-ти март? Националният празник за повечето, като че ли е предимно един добре дошъл почивен ден, че покрай него, ако може и още един. Тази година още от петък 27 февруари стотици отпътуваха нанякъде, впрочем нашите национални празници винаги са белязани с “Голямото пътуване“. 110 000 българи  ще изкарат  почивните дни около Националния празник , не в България, а в Гърция и Турция, сочат данните на туристическия бранш. Други 220 000 нашенци все пак ще заложат на българското, като те са избрали да карат ски или да се съберат с приятели и роднини в някои курорти. Представяте ли си на 4-ти юли милиони американци да се изнесат към Мексико, или пък на 14 юли, денят на превземането на Бастилията, французите да отидат например в Германия. За националните флагове по къщите няма смисъл да говорим. За други българи на 3-ти март Русия не ни е освободила, а окупирала. Някои пък и до днес си признават само 9-ти септември. Дори и трапезите на 3-ти март не са празнични, за разлика от църковните празници, когато повече обръщаме внимание на яденето, отколкото на духовността. „Таз свобода нам не ни е дар!” – казва народния поет Иван Вазов и трябва поне малко да се срамуваме, че се отнасяме с  пренебрежение към честването на деня Трети март, а и не само на него. Този ден ни показва, че жертвите от Априлското въстание не са били напразни, че 15 хиляди доброволци и опълченци, които са загинали, сражавайки се в Руско – турската воина не са дали живота си напразно. Нима това не е достатъчна причина за гордост и чест? И накрая едно голямо благодаря и за тези който все пак организираха различни прояви и показаха че има още будни българи.

 

Опълченците на Шипка

 

 

 

 

Нека носим йоще срама по челото,синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; некаБеласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!

 

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

 

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

 

Иван Вазов, 11 август 1877