Легендарни пандизчии! Савко Калата: „Разбих и обрах дори… касата на пандиза“ или Историята на един касоразбивач

Легендарният престъпник, пандизчия и бохем Савко Христов Петров – Калата е роден в Созопол през 1949 г. в семейството на морски капитан. Още 10-годишен се сблъсква с органите на реда и оттогава неговото място е „от другата страна на барикадата” в средите на ,,лошите момчета". Животът на малкия созополски хлапак се преобръща в един миг, когато по време на игра някой от малчуганите изстрелва с прашка камък и той разбива витрината на Морското казино. Савко и децата проникват вътре и започват да пълнят джобовете си с цигари и бонбони. Парите от оборота попадат в ръцете на Савко и той решава да почерпи всичките си съученици с пасти и боза. Още на другия ден е издаден, привикан в милицията, жестоко наказан и белязан като „най-големия крадец". И така съдбата го подхлъзва по ръба на острието, превръщайки го в обществен аутсайдер, но затова пък сред „лошите" той става безспорен лидер. На 24-годишна възраст Калата е вписан в регистрите като „особено опасен за обществото рецидивист”. Режимът по затворите е убийствен – там оцеляват само силните духом, а срещата му с наистина закоравелите престъпници променя „професионалния" статут на Савко и го превръща в касоразбивач. За кратък период той натрупва присъди за 36 години. Това го утвърждава като авторитет в криминалния свят. За незачитане на реда и порядките прекарва 2 години и 6 месеца в изолатор. Местен от един затвор в друг, Савко Калата се е подвизавал в Бургаския, в Старозагорския, в Пазарджишкия, в Плевенския и в Бобовдолския пандиз, докато през лятото на 1985 г. е освободен. „Касоразбивач № 1“, както е наричан от следователите Савко Калата, разкрива пред „ШОУ“ живота си, който прилича на филмов сценарий:– Преди да попаднеш в затвора, първо преминаваш през „школовката“ на гураджийството. Какво означава това, защото на младите сега този лаф нищо не им говори?


– В ония години беше модно да си „гураджия“. Думата е много стар жаргон и няма нищо общо с чейнчаджия. По-скоро означава търговец на дефицитни стоки. Печелеше се добре и се живееше бохемски – хубави жени, барове… Имах само един промеждутък – казармата. Бях десантчик, благодарение връзките на баща ми. Той беше близък с генерал Чочоолу, с Григор Шопов и т. н. През 1968 г. бях в окупационната ни част в Чехия, ама това е друга тема…


В казармата се ожених за първи път. Дадоха ми 7 дни отпуск за сватбата – единствената ми за 2 години… 


След като се уволних, още дълго време продължих с гураджийството. За скъпия живот обаче трябваха и пари, и други работи. Крадяхме на дребно – бензин, автомобилни гуми. С парите – лайф! 


За готин купон ходехме редовно чак до Пловдив в бара на „Тримона“. Сега като ме питат защо мутрите ходят само с хубави жени – фолкпевици, миски, отговарям: Ами заради разкоша! Пеперудите как се въртят около светната лампа?…


– По време на твоята младост след централно нареждане в Бургас тръгва първото мегадело срещу местните крадци. Какво си спомняш за този процес? 


– Зад решетките накуп влязохме 16 човека. Аз бях осъден на 2,5 години затвор – за извършените серии от кражби. Следовател по делото ми беше Копанов. По-късно той получи присъда за същото деяние – кражба на горива, но в особено големи размери. Именно Копанов ми лепна определението 


ООО – “особено опасен за обществото“


А по принцип осъдените с този етикет ги пращат в Пазарджишкия, който се славеше като затвор за най-тежките случаи. А там, освен, че ще имаш честта да делиш килия с „велики“ заселници или политически затворници, можеш да научиш и занаята…


– Искаш да кажеш, че добрите касоразбивачи се създават от специалисти зад решетките?!… 


– Да отварям каси мен ме научи Стефан Германеца. А в Пазарджишкия затвор мен ме бяха сложили в една килия с него. Той имаше около 20-годишна присъда и като излезе, влязъл в пререкание с някакви селски стражари и са го убили за нищо. Набедили го и го убили. Лека му пръст!… Много свястно и кадърно момче беше Германеца, но една слабост имаше – като видеше каса, и му се разтреперваха ръцете. Стефан Германеца беше ученик на най-големия български касоразбивач – Пантуди. През 1933 година на едно изложение в Австрия Пантуди отваря неотваряема немска каса. Така че за Германеца нямаше тайна в касите. Започна да ме учи как да отварям катинари. Беше изключително кадърен и много тих човек. За него нямаше скрита брава и тайна в отварянето й. Спомням си, че първият урок ми го преподаде с… една безопасна игла и катинарче. Хареса ми до такава степен, че 


когато видех каса, започвах да треперя


И от любопитство я отварях. Това ми стана хоби. Докато в един момент имах възможност да отворя… касата на затвора! От нея откраднах дрехите на едни араби.


– Но как се осмели да окрадеш дори касата на самия пандиз?!


– По онова време аз не бях виждал ленен костюм. Той ми е вкъщи и до днес, дори наскоро съпругата ми Наска се шегуваше, че намерила костюм, та й казах, че ми е реликва. В онези години всички ходехме все с едни сиви, тъмни дрехи, в мрачни цветове като настроението ни. И изведнъж ни докарват в затвора трима араби с бели ленени костюми! Аз, като ги видях, ченето ми се разтрепери и си викам: Костюмите са мои! Същата вечер отворих касата на склада и си взех дрехите. Изнесох ги по много криминален начин, понеже още на другия ден имаше пълна блокация в затвора и се започна невероятен тараш. Случаят беше сериозен – касата на затвора зее отворена! Преобръщаха всяка килия, вадеха всичко и го изтърсваха навън, но на мен ми дойде на ум, че в киносалона има тонколони. Отидох там, извадих ватата от тях и сложих дрехите вътре. Тонколоните много често се изнасяха отвън до служебния стол, така че при един от тези случаи аз се обадих на мой приятел, той дойде, взе дрехите и ми ги занесе вкъщи.


– Как продължи животът ти след първата присъда?


– Бях на свобода. За кратко. Започнах работа като таксиметров шофьор, но не скъсах с предишния начин на живот – станеш ли веднъж гураджия, е трудно да се пренастроиш. И приятелите са същите… Последва нова серия от дребни кражби. Следовател и по второто ми дело за кражби отново беше Копанов. Втората ми присъда вече беше за 5 години. В отчаянието си започнах да обмислям бягство от следствения арест. Нагълтах се с кламери, един от които обаче проби червата ми и нещата се усложниха. За спомен ми е останал огромен белег от направената спешно операция. 


След „гостуването“ в Пазарджик последва Бобов дол, а накрая бях върнат в Бургаския затвор. Показах примерно поведение и се уредих на сладка длъжност – шофьор на началника. С тези привилегии излизането навън в града е безпроблемно. 


И започнах да правя удар след удар – 


една след друга взеха да „гърмят” държавни фирми и предприятия. Милицията беше шашната – почеркът е мой, но тя знае, че аз лежа на топло. 


– И докато си в Бургаския затвор, ти извършваш най-дръзкия обир в региона – не само, че използваш колата на шефа си, но веднага след удара скриваш парите в багажника и паркираш возилото в двора на тюрмата! Разкажи за тази легендарна история!


– След като вече бях лежал в затвора 7-8 години, бях авторитет и имах възможност като по-привилегирован да излизам по-свободно. Бях шофьор на началника, бригадир в дърводелната, а моето приятелче отвън начертаваше обектите, които да оберем. Вечер отивахме, отваряхме касата, прибирах парите в служебната кола на началника на затвора и се прибирах в затвора ни лук ял, ни лук мирисал.


– И как по- точно се случваше всичко това?


– Началникът заминава за Варна. Аз го карам с колата до там, но трябва да се върна в Бургаския затвор. Прибирам се в Бургас към 1 часа през нощта. До 2 часа опоскваме някоя каса, да речем, касата на Киноцентъра (нея впрочем я обирахме 3-4 пъти, горкичката) и парите си оставаха отзад в колата на шефа на затвора – в багажника на ладата, в кашона с работни дрехи. Понеже аз съм шофьор, никой не ги пипа. След 2-3 дни, като поотмине тупурдията, си ги делим. По-късно, като излязох от затвора, разбрах, че ченгетата осем месеца не са спали, за да ме хванат. Те търсили под дърво и камък крадци, задържали тоя, оня, а аз съм си лежал в затвора спокойно и никой не е предполагал!…


– А как те заловиха?


– Хванаха ме в Сливен. Аз пак си бях в затвора, но успях да изляза вечерта, защото исках да отворя Спестовната каса в града. По пътя, докато стигнем, минахме покрай 2-3 големи магазина около гарата и бяхме събрали една торбичка с 12-13 хиляди лева, които за онова време бяха много пари. Но приказката за лакомото дупе я знаеш – насита няма никога, та си казахме: Дай, ще си ударим и този обект! Отидохме, дрънна алармата, дойдоха ченгетата и ни хванаха. Толкова много ни биха тогава, че нямах очи – бях подут от бой!


– Явно тогава много си озорил милиционерите и те, освирепели от яд, са решили да ти го „изкарат през носа“?


– Можеше и по-леко да ми се размине, но първоначално, като ни подгониха ченгетата, аз успях да избягам. Там, в центъра на Сливен, има един огромен търговски комплекс и се шмугнах в него. Ченгетата видяха, че има и втори човек, заградиха обекта и започнаха да търсят. Те обаче половината са цивилни, а вътре – тъмно. В един момент, на един ъгъл, някакъв светва с фенерчето и ми вика: „Какъв си ти, бе?“, а аз му отговарям: 


„Загаси бързо бе, и аз го търся!“


Той помисли, че съм му колега и като загаси, аз го бутнах, той падна и аз – въз да ме няма. Когато паднал обаче, той си скъсал кожуха. Та после, като ме хванаха, той дойде, върза ме на едно парно и всички изтезания, на които са го научили в училището в Пазарджик, ми ги приложи. Абсолютно всички! До 6 и половина ме е малтретирал, добре, че дойде чистачката, Господ да я поживи, женичката, всичко беше оплескано с кръв. Връзва ме, сваля ме, връзва ме, сваля ме… Бях толкова пребит, че имаше една млада прокурорка, която поиска да ме пусне от съжаление. Но не й разрешиха, защото вече от Бургас представяха доказателства, че там с нашите инструменти с електронно заснемане има отворени около 5-6 каси. И се почна една… не ти е работа!…


– Предполагам, че по време на „кариерата“ ти на касоразбивач е имало и куриозни случаи?…


– Да, разбира се! Някой ми каза, че една каса на ТКЗС-то в Черноморец е пълна с пари. Отидохме, откраднахме я, въпреки че беше точно под милиционерския участък, смъкнахме я на земята, прибрахме я, защото не успяхме да я отворим там, занесохме я на друго място, но се оказа, че е пълна с бончета. Едно време туристите, като влизаха в България, за 100 лева да речем им даваха бончета. Единият лев беше зелен, двата лева – сини, петте лева бяха червени и те си пазаруваха с бончета, а „Балкантурист” после си ги осребряваше. И ние се оказахме с бончета.


– Спомняш ли си за други подобни минавки?


– После пък един мой приятел ми каза, че точно по Нова година в дирекцията на просветата в Бургас са получили много пари, за да си купуват елхи и други. Ние отидохме, отворихме касата и вътре намерихме едно пликче с 6 лева на по 1 стотинка. Касиерката вечерта прибрала парите и ни оставила плика със стотинките…


Но имаше и по-сполучливи попадения, за които предпочитам да не говорим – все пак 


не всичките ми удари са разкрити


– А каква беше съдбата на парите, които си прибирал от касите?


– По принцип в Бургас аз се славех като бонвиван. Вземех ли пари, буквално ги раздавах за секунди. Седим например в ресторанта на хотел „Приморец“ с приятели, вечеряме, и една сервитьорка се оплаква, че се развела, мъжът й взел всичко, а идвала зимата, пък тя нямала една нафтова печка да се стопли. А аз само се обръщам към този до мен и го питам: „Чичи, отсреща в строителния обект няма ли една нафтова печка?“. Той отива, поглежда и вика: „В Строй-обединението, в канцеларията, има една“. Обръщам се към сервитьорката и й казвам: „Само да ми обясниш къде да ти я закарам“. Влезнахме да вземем нафтовата печка, обаче видях една каса. Отворихме я набързо, а вътре – 24 хиляди лева. Още същата вечер ги раздадох. На този пари, на онзи – и така. Но взехме нафтова печка на жената.


– След престой от 11 години и 8 месеца в затвора ти най-после си навън. Сам, без семейство и приятели, пред теб стои дилемата: „А сега накъде"…


– Като излязох от затвора, започнах да работя в мина “Росен” край Атия. За мен ходатайства бившият заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, обвинен по-късно за лагерите и др. Понеже баща ми е комунист, а те са много гъсти приятели, той ходатайства да ме вземат на работа като миньор. Обаче още на 30-ия ден набих партийния секретар. Не знаех, че е партиен секретар! Скарахме се, защото, като гръмнеш долу, трябва веднага да те вдигнат – пушекът е отровен, а те ни задържаха. Като ни вдигнаха горе, аз направих някакво изречение, но другите си мълчаха и той ми вкара един шамар, а аз го набих. После се оказа, че е партиен секретар. Трябваше да му се извиня, но предпочетох да напусна.


– И какво стана след това?


– Тогава отидох да работя в дирекция „Музика“ като диджей и там се запознах със съпругата ми. Тя ме заговори първа – за погледа ми. По онова време на всички много им правеше впечатление, че гледам безизразно, а журналистите ме наричаха 


„крадец с претенции на аристократ и вълк единак”


– А как се стигна до промяната, която е настъпила при теб? 


– По принцип и тогава, и сега, не обичам компаниите, не обичам да се заседявам, да съм сред хора, да пия. Защото винаги, когато има хора, някой е „ухо“ и като кажеш нещо, ще отиде на другия ден и ще го каже по друг начин. От дирекция „Музика“ ме уволниха на 30-ия ден, защото пусках гръцка музика. Това беше 1986 година, по време на възродителния процес. Беше още комунистическо време и от общината в Созопол казали, че не може такъв човек да работи при тях.


И когато отидох да си взема парите, видях бившия директор на дирекция „Музика“, който тогава работеше като заместник-директор. Бяха го вкарали в затвора, докато аз бях вътре, защото помогнал на някакви музиканти да отидат в Норвегия, а те му купили риза и панталон. По онова време това се смяташе за подкуп и Асенов, както се казваше човекът, го бяха осъдили на година и половина затвор. 


Той, като ме видя, се просълзи, защото за един интелигент да попадне в бруталната среда на социалистическия затвор е почти равносилно на самоубийство, така че аз буквално го бях взел под крилото си. Той писа писмо до жена си, аз му го изнесох, направих връзката, помогнах му, отърва се, оправдаха го, така че като ме видя на свобода, се разтрепери. И изглежда е казал 2-3 хубави думи за мен, защото съпругата ми лапна, дойде след 2-3 дни в Созопол, обади ми се, излязохме заедно, опознахме се по-добре и после тя се омъжи за мен. Но много държеше да се откажа от старите си навици и старите си приятели. Така че това и направих.


– А сега не ти ли се е случвало да те поблазни мисълта да разбиеш някоя каса или да обереш банка?


– Дори не се замислям за това! 


Защото, замисля ли се, ще го направя


Не казвам, че съм ангел, поддържам връзка с някои приятели от миналото, но се старая да стоя далече от бизнеса им, защото знам, че вече няма дори и класни ‘айдуци. 80% от тях са свързани с ченгетата! По-скоро ченгетата са свързани с тях. Така са се омешали, че не може да разбереш кой какъв е!…


– На какви хора попадна в затвора?


– Там срещнах мъже, които в други времена и при други обстоятелства биха били личности. Не напарфюмираните и създадени от ченгетата членове на СИК и ВИС, а израсли на улицата и воювали за авторитета си момчета. Момчета, за които бих заложил живота си! Неконтролируеми, независими момчета с чест. Някога, в онези години, ние имахме закони. Наши, апашки закони. Те бяха за хората с авторитет.


– А какъв е животът зад решетките?


– Зад решетките има точно това, за което мечтае цялото цивилно общество: строги, наложени с годините затворнически закони и никакъв начин да бъдат нарушавани. Всичко е точно регламентирано – когато на някой смъртен дадат свиждане, значи на другия ден мъчителното му чакане ще свърши. Идва родата, носи му много за ядене и подаръци и си отива. Часове след това той е в катафалката. А за колегата, който ще чисти килията след него, остава да прибере и да се облажи с последната донесена за смъртника храна.


– Над 20 години изминаха от мораториума над смъртните присъди у нас, но за това време никой не пожела да каже къде са тайните гробища на осъдените на смърт. 


– Те са на около 40 минути път с камионетка от затвора. Може да са изоставени мини. Може да са ниви, или лозя. Може да са навсякъде.

Print Friendly

Оставете коментар

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван




WP-Backgrounds Lite by InoPlugs Web Design and Juwelier Schönmann 1010 Wien