Черноработникът в „Марек“: Бяха ме писали в графа „Не става“, а аз съм вече 3 пъти шампион

Първият човек, който вдигна Купата на шампион в Суперлигата, бе капитанът на "Марек Юнион-Ивкони" Гьорги Гьоргиев. Македонският разпределител бе в основата на силния сезон на дупничани, а ето какво каза той за BGvolleyball.com: "Усещанията са уникални, защото от всичките три титли, тази беше най-силно желаната. Беше много трудно да достигнем до тази купа и направихме 22 мача без загуба. След това имахме срив, който се дължеше на една случайност за Купата на България и отпадането ни от Добруджа 07 (Добрич). И тогава всички започнаха да говорят, че, едва ли не, не ставаме. Ние обаче успяхме да се преборим, като всички показаха силно желание за успех. Сега накъде? Искам да се прибера първо вкъщи, да си почина малко и след това имам мачове с националния отбор (на Македония, б.р.). Има време да обмислим всичко до септември. На кого посвещавам титлата? На всички в отбора, на моето семейство, на всички приятели, на шефовете в клуба и, разбира се, на феновете на тима. Те ни подкрепяха през целия сезон и нито за миг не са ни оставяли. Пожелавам си здраве, късмет и още много титли. Дали се състезавам с брат ми по трофеи (Никола Гьоргиев, който играе за турския Малийе Мили Пиянго (Анкара), б.р.)? Аз го бия с четири купи", коментира капитанът на шампионите.

giorgievМного е вероятно обаче това да бе последния мач на 21-годишният разпределител с екипа на дупничани, където игра в продължение на 5 години и спечели 3 титли и една Купа на България. Фамозният плеймейкър привлече погледите на редица европейски отбори, включително и на гранда "Пиаченца" и от новия сезон със сигурност ще замине за чужбина. За неговото семейство, това е изключителна година, след като брат му Никола взе бронз с екипа на турския "Милие Пиянго", а родният им клуб "Струмица", където спонсор е именно баща им взе шампионската титла на Македония.

"Срещу нас имаше един голям отбор. Марек е чудесен тим, който знае как се играят подобни мачове. Просто това бе разликата. Разбира се, ние имахме доста шансове, но за съжаление не се възползвахме, за да победим. Искам да пожелая всичко най-добро на всички, като искам да кажа, че съм много горд от това, че носих екипа на Левски през последните месеци. Горд най-вече заради това, че изиграхме два финални мача на много високо ниво. И ако имахме малко повече късмет в един от двата гейма, в които изоставахме с доста точки, можеше да спечелим мача. Разбира се, можехме да спечелим, но не е казано, че щеше да се получи дори да бяхме взели един от тези геймове. Важното е, че имахме своите шансове да пратим финала в трети, решителен мач", призна класата на дупничани разпределителя на "Левски Бол" Инослав Крънич. Той е играл преди години в един отбор с Людмил Найденов. Абсолютно всички играчи на другия финалист признаха, че "Марек Юнион-Ивкони" е заслужено станал шампион и е спечелил финалните два двубоя, с изключение на италианския наставник Джузепе Лорицио. "Ние сме отбор, който изстрада всички съдийски отсъждания в наша вреда. И това малко или много изнерви играчите и ги умори от психическа гледна точка. И във втория финален мач имаше неточности, след като третият гейм бе затворен от съдията, въпреки че последната топка беше в наша полза. След тази ситуация видях леко отегчените очи на нашите играчи, защото не може винаги да играеш шест срещу осем. Понякога не е лошо да се играе шест на шест… И когато играхме шестима срещу шестима, дори побеждавахме. Сега обаче не бе така, но аз не мога да упреквам в нищо моите състезатели", изцепи се за пореден път наставникът на бронзовите медалисти, отново оправдавайки се със съдиите, които нямаха никакви проблеми със спорни ситуации. Той води тази година своите в 4 мача срещу дупничани и спечели едва два гейма във финалния плейоф и губейки другите две срещи от редовния сезон с по 3:0.

"Много се радвам, че съм част от този невероятен отбор на "Марек Юнион-Ивкони". С тези момчета постигнах всичко, което съм искал да постигна в България като състезател. Този клуб повярва в мен, тогава когато ме бяха отписали от този спорт някои хора, които ме бяха завели в графа: "Не става". А аз съм вече три пъти шампион. Мечтаех тези титли да са с един друг клуб, но както вече казах, някои хора там ме бяха отписали. И сега им благодаря за това искренно. В Дупница ми дадоха шанс, проявиха търпение към мен, за което съм истински благодарен. Когато виждаш, че някой разчита на теб и ти се доверява, ти си длъжен да дадеш всичко от себе си, за да отвърнеш на това. А в Марек се работи така. С тези момчета в отбора, не сме колеги, а повече от приятели. Ние бяхме и сме едно семейство и колектив е най-малкото, което може да се каже. За 3 години показахме каква марка е във волейбола ни Марек Юнион-Ивкони. Радвам се, че затворихме устите най-много на "доброжелателите ни". Искам да благодаря на семейството си за това, че винаги, през цялото време ме е подкрепяло и е вярвало в мен. Тази титла е изцяло за моята сестричка Наталия, която пропусна финала, но й обещавам да има скоро друг, на който да дойде. Посвещавам я на нея", каза пък "черноработника" в състава Георги Елчинов. Макар да не блести с играта си, именно той е човекът, който върши най-много работа в отбора като първа четворка. Той бе привлечен за жълти стотинки в тима преди 4 години от "Пирин" (Разлог), където не разчитаха на него и дори не попадаше в групата от 12 състезатели. Само след година, той се утвърди като основен играч в състава.

Print Friendly

2 Коментари на Черноработникът в „Марек“: Бяха ме писали в графа „Не става“, а аз съм вече 3 пъти шампион

  1. Анонимен // 16.04.2014 в 0:54 // Отговор

    А ти ги пиши тех сега у графа Вечно неуспели, но вечно краднещи. Успех Жорка, и да знаеш, че може и малко разложани да ти се радваме, но се гордееме с теб. Успех и догодина в чужбина

  2. Чета, пак чета и се убеждавам, че е истина това което чета. Един чичка с очилца ръси щуротия след щуротия. Ще ме извините, но е достатъчно неизвестен и невзрачен, за да споменавам името му, да не говорим, че едва ли е постигнал нещо повече от това да се щракне с апаратчето с Алесандро Фей, Зайцев или Христо Златанов в Италия. Но пък от даскал по физкултура (уважавам практикуващите тази професия), който по време на мач постоянно пишеше, а покрай него и помощникът, масажиста, че сигурно и шофьора, какво да очакваш. И след всяка загуба, виновните бяха…съдиите. Същият този чичка, дошъл от Италия май се бе взел за треньор от класата на Веласко, Беруто или Анастази. За сведения на въпросното недоразумение, наричащо себе си треньор на клуб, искам да му кажа, че именно българи са тези, които са учителите и в буквалния и преносния смисъл на волейболната игра в Италия. Но това е било преди 40 години наистина, и сега ситуацията е различна, но у нас има поне 50 по-добри във всяко едно отношение от въпросният чичка специалисти. При това съвсем нормални и коректни. За разлика от въпрсното недоразумение, което незнайно как доведе Владо Николов. Но проблемът си е негов, разбира се, срамът също. Ще кажете, проявявам агресия и демонстрирам омраза към това същество. Да, така е, наистина. Не го крия… Но няма ли защо?! След финала с „Марек Юнион-Ивкони” това физкултурниче си позволи отново, разбира се, когато губи да обвини съдиите за неуспеха. Така, както го направи след първия финален плейоф скачайки на Поборников и Сираков, а сега на Иванов и Георгиев. Само за негова справка – и Поборников и Иванов са постигнали в международното ни съдийство толкова, колкото 6-ци не е писал по физкултура. В първият случай, записът доказа-две съдийски грешки, по една и за двата отбора, но не последната в мача, според волейболният корифей. Вторият двубой – една грешка, наистина в ущърб на Левски, но не последната във втори гейм, както го изкарва този просветител на волейболното изкуство у нас. По същия начин, това произведение на треньорската глупост се оправдаваше след предишните две загуби от Марек в редовния сезон с по 0:3 и от следващите съперници-тази точка, онази точка, а съдиите…ах, тези гадове, мръсници бе, мърсници, идиоти… Не ги е срам, да режат така отборът му. Нищо, че в някои срещи едва достигаха до 10-ата точка в гейма. Важното е да оплюем съдиите, да избягаме от вината. Типично по футболно. По-точно, типично за футболен треньор или президент на футболен клуб. Но дори и във футбола няма да чуеш треньор от чужбина да си позволи такива коментари за съдиите, та ако ще и да са го заклали ритуално с 3 измислени дузпи и 2 редовни, но отменени гола. И не за друго, а защото са професионалисти, имат уважение, толерантност, чувство за отговорност, колегиалност и т.н. Всичко онова, което липсва в нашия лирически герой. Въпросният чичка дори се опитва да ръси умотворения, че по някога не било лошо да играят и по 6 срещу 6, а не почти всеки път срещу 8, визирайки реферите. Какъв герой, какво божество, какъв невероятен специалист. Цяло първенство той се бори срещу гадините, които играят по 8, ама накрая пак стигна финал и там пак по 8 човека съперниците. Мръсници бе. Чичка, а сега сериозно. Огледай се, прогледни, после благодари на този, който те доведе. И знаеш ли защо да му благодариш, защото ти даде възможност да се докоснеш до истински волейболисти, с които не просто да се снимаш. Защото да водиш отбор, където играят ГОЛЕМИ волейболисти като Христо Цветанов, Смилен Мляков и Инослав Крънич, които по отделно са постигнали много, ама много повече от теб, е чест. А тази чест води след себе си нещо, което ти чичка, го нямаш и няма да го имаш. Защото когато идваш от Италия, на теб се гледа с друго око, от теб се очаква да покажеш онези черти от начина на поведение, които демонстрират и Беруто, и Анастази, и Веласко или Сеньор Пранди. А поведението ти край линията, държането ти, както и изказванията ти, приличаха на някой селски бек, който се води треньор на махленския си отбор. Ти влезе в историята с още нещо – показа на няколко пъти среден пръст, нещо, което никой български треньор не си е позволил да го направи. Но ти го направи, даскалче. А после и отричаш… Виждаш ли, чичка, докъде я докарахме. Да пиша на такова ниво, което и в долнопробната жълта преса биха се притеснили като го четат. Но просто няма как иначе – ниска топка си, трябва ти ниска топка и на теб. Радвам се, че си замина по живо по здраво. Спести на жалкия ни клубен волейбол своето нагло и просташко присъствие. Иди си, и не се връщай. Ти просто нямаш място в България, освен като зрител с фотоапарат в ръка. П.П. И тъй като ме е срам, че отделих, по-точно посветих 20 минути от времето си за това волейболно недоразумение, ще остана скрит под името Прост Българин.

Оставете коментар

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван




WP-Backgrounds Lite by InoPlugs Web Design and Juwelier Schönmann 1010 Wien